Малко мисли за живота…

Животът си е твой, прави каквото искаш с него… Да е мой, ама колко да е мой. Ако беше мой, щях да мога да го задържа, а той ще си отиде един ден и няма да пита … Аз да съм го създала, да е мой, ама не, просто се озовах в един откъс от неговият вечен поток … Тялото да е мое? Ако беше мое и него щях да мога да задържа, но и то ще ме напусне някой ден, като стара дреха ще се свлече на земята. Какво е наше, че толкова сме се впрегнали, се питам … животът ни, тялото – не са, та се впрягаме за любимият, колата, къщата, работата …. и те не са наши, идват и си отиват, както и ние самите … Животът той нас ни живее, не ние него. Облякъл си е костюм и си играе и сам си ръкопляска и се смее, и плаче. Нелепи ходещи костюми сме ние, забравили кой е играчът. Дали сме си сценично име и толкова дълго играем, че сме забравили за играта … И щом нищо не е наше, значи ни е дадено на заем, за малко и трябва с уважение да се ползват заетите неща. Не са ни дадени просто ей така, не са ни дадени за да им служим и робуваме, а за да ни служат за ролята, за грандиозното представление на Животът.

Да се държим, като добри костюми и да спрем да пречим на Животът да играе … чрез нас. Скоро разправях, че е важно да правим, вместо само да го мислим … но ще се поправя, това хората твърде много правим, от толкоз правене място не остана не циментирано … Важното е да можем да проявяваме, това е съвсем различно от правенето, това е танцьор и танц в едно, няма усилие, няма спирачки и мисли. Проявяваме, когато енергията на животът се излива чрез нас като един поток, не зависимо каква външна форма придобива, това не е правенето от ума, това иде някъде отвъд и ти си прост инструмент, разпределител и концентратор на енергия … не сме много повече от това, но много хора са дори по-малко от това, малки кукли с големи претенции и искат, те сами да си пишат ролята, която вече е написана. И страдат, защото плановете все им се провалят, все някой им обърква нещата, а те, че са седнали по погрешка на директорското място и смятат, че нещо контролират .. докато не дойде истинският директор и ги изхвърли, там дето им е мястото … Дали е важно да станем в крайна сметка нещо или да се научим да бъдем, това което вече сме?

текст: Лидия Иванова
Фотография: Интернет

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *