Ароматът на любовта

Ароматът на любовта

Една история, която съм писала отдавна, но пък я намерих сега …

На ъгъла на две с нищо по-специални улички, винаги седял един просяк с протегната ръка. Той бил и сляп и глух. Виждал света, само чрез миризма. Носът му рисувал минаващата тълпа в аромати. Научил как мирише арогантността – онзи, който подритна просешката му паничка – остра миризма на развалено зеле и оцет. “Виждал” често и миризмите на страха – онези, забързани към своя ден, дето хвърляли набързо монета в ръката му, но извръщащи очи, да не би да се заразят с тъжна, просешка съдба. Те оставяли дълга лепкава диря на застинал въздух и прах. Разбрал и за миризмата на радостта и безгрижието от децата, които го наобикаляли понякога и бавно пускали дребни монети в ръката му. Миришело на праскови и слънчеви плодове… И ей така, ден след ден, ароматите на света рисували картини от цветни петна в главата му, понякога ярки и сияйни, друг път мрачни и студени, в различни форми и водовъртежи… Докато един ден до него се приближила миризма, която никога не бил улавял преди това. Събрала сякаш всички най-фини аромати на света в сладък букет от лечебни билки и цветя, малко пръст, малко дим от дървесна кора и сутрешна чиста роса. Не рисувала образ в неговата глава, а виждал само безкрайна ярка светлина и сърцето му за първи път преляло от благодарност. Прибрал просешката ръка и с длани събрани пред гърди, дълго шептял благодарствени слова на Бога и своята Съдба, че най-сетне му пратили дара на безграничната любов и чистота. Докоснал го ангелът и сълзи на благодат бликнали от слепите очи и отмили болката, чул звук на камбани и светът за първи път избухнал в звуци и цветове…Но нито лица, нито думи можели вече да го заблудят, защото никога не забравил как мирише любовта …

 

текст: Лидия Иванова

image:David Revoy

 

Please like & share:

Leave a Reply

Close Menu