Аз съм своята Съдба

Седях там, в единия ъгъл на стаята … наблюдавах ранните слънчевите лъчи, лениво процеждащи се през прозореца… съсредоточеното му лице, красивите ръце творящи върху широката маса, застлана с цветове и мекота … чаят вреше и се носеше аромат на билки … чудех се не може ли всичко да остане просто така, красиво, съвършено, защо трябва си тръгвам пак … дали не беше съвършено, защото знаех, че ще трябва да си тръгна и исках да попия всеки миг докато го има, ръцете му, погледът му, усмивката … изведнъж пространството се разшири и времето застина – видях реките на съдбата, разклонени, вихрещи се, видях пресъхващи реки и нови извори, преплитащи се, вливащи се една в друга … видях… и че тази река не тече, тя спира в красиво езеро, да остана твърде дълго там, би го превърнало в блато …. трябваше да последвам съдбата си иначе щеше да ме накаже, колко съдбовно звучи! и тогава видях – нямаше Съдба.

Видях тази, която рисува и пълни реките, Тя, която ги пресушава и от чието сърце бликат нови извори, от чиито дъх излизат бури и чиито сълзи са водопади, тази която ме дави в реките и която ме спасява … винаги бях Аз, аз бях своята съдба ..

Защо тогава трябваше, вечно да избирам, ако имах едно, нямах друго … ако имах друго, страдах, защото нямах трето, ако знаех нещо, не знаех десет други, които исках да разбера и вечно давеща се, плуваща, тичаща във водите на сътворението и разрухата … Да бях аз, но не цяла, сякаш пръсната на части с различни лица, затова виждах реки, а не река, малкото моменти, където всички потоци са се събирали в едно, са били повратни в живота ми изпълнени с усещането за … правилност, цялост… и после пак плиснала се вълна в каменния бряг …

SONY DSC

Бродим в този свят, като една малка частица от себе си и колкото по малко от стотиците лица, напиращи да се изразят, чрез нашето съществуване допускаме да видят бал свят, толкова по-лишени от живот и смисъл се чувстваме … Въпреки всичко, си мисля, че в един човешки живот е достатъчно да изровим поне една наша забравена и недоволна част и ще е голям скок в индивидуалната ни еволюция…
Не вярвам много, много в демони, вярвам че и най-красивото цвете, без светлина и вода – повяхва, и най-красивият човек в мръсотия, лоша храна и мизерия погрознява и най-красивата част на душата, заключена – потъмнява. Най-грозните ни демони са най-красивите ни ангели, оставени на тъмно и гладни за нашата любов … Е туй е тя съдбата от която не можем да избягаме, нашите разпръснати части, тласкащи ни в потоците, за да ги намерим отново, за да разчистим тинята понякога. Колкото по-дълго сме пренебрегвали нещо от себе си, с толкова по-голяма сила разтърсва светът ни и ни принуждава да го погледнем отново … не можем да избягаме от съдбата си, защото не можем да избягаме от себе си … ако можете да си представите абсурдността на ситуацията, съзнание, което търси себе си в себе си, като в огледална стая с натрошени стъкла … и идеята или “великата мисия” (щото напоследък, много такива с мисии са се навъдили) на живота е да слеем тези си части, видими и невидими, дълбоки и повърхностни, игриви и сериозни, мистични и обикновени … свирепи и благородни … изобщо тези, които са се отдалечили по-една или друга причина. Да се влеем в себе си в една река поела пътят към океана …

Животът е пътуване през вените на ръцете ни, през разклоненията на дробовете ни, защото там където се събират, бие сърцето и вдишваме живот…

Пътуване за да намерим допирните точки, между себе си и … себе си … да се помирим, да ги съединим и кърпим и измазваме, докато не останат белези от шевове…, докато станем изящно изкуство, дишаща поезия, да сътворим едно по-голямо аз, ти, нас, вие, те … и колкото клиширано да звучи, няма друга спойка освен прословутата любов …

текст: Лидия Иванова
фотографии: специално благодаря на Кристина Кънчева

Please like & share:

{ One thought on “Аз съм своята Съдба }”


  1. Щерев Ио on said:
    Reply

    …среднощен дъжд и топъл шоколад , а съня е някаква подробност …
    отдавна съм престанал аз да спя – от времето ,когато притежавам всички облаци..,
    откакто спря да ме боли от думите на хора без значение ..,
    откакто мога да броя до три ..преди да стана на стихотворение .,
    откакто си отглеждам пълнолуния във ъгъла на широкия прозорец ..,
    откакто Тишината ме целува по- нежно , от най- нежната любовница ..,
    откакто се открихме с Любовта , за да се слеем в нашето разминаване..,
    тогава се научих да не спя , а днес се уча на приемане… :))))))))))))))))

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *