Гран Канария за три дни

Въпреки, че често ми се е искало да напиша за някое пътуване, поне за мен си да не го забравям, но не ми се е случвало да го правя. Обикновено пътуванията ми отнемат толкова много време и са наситени с толкова преживявания, че докато остане време да разгледам снимки и умисля какво се случило съм духнала за другаде. Това беше от най-кратките ми пътувания, нали вече съм работно хипи и не става много да се развявам. Където и да отида рядко се впечатлявам от самите места, освен ако не са много впечатлителни или се почуствам свързана с тях, но хората които срещам оставят следи …

От толкова полети, почти никога не съм си говорила със съседите по седалка и какъв беше шанса да седя на един ред с българин, а мястото между нас беше празно, тъй като моята приятелка не можа да дойде в последният момент и отлетях сама. Човекът летеше по работа, сподели, че по принцип не говори с българи в чужбина и изобщо с хора (съдейки по затворената стойка на тялото му), но аз видиш ли съм изглеждала нормална. Да му имам критерия 🙂 И както не говореше, се оказа, че не спря да говори през целия полет … Разказа как е пътувал много преди, сега не може … има две деца, с жена му се запознали на едно пътуване, тогава и двамата много пиели и решили да спрат заедно. Тя не е Българка – ирландка била. Бил отчаян от българските жени, само се гримирали тежко и ходели по барове … не срещал много като мен, била съм смела … Казах, че сигурно познавам всички смели жени в България, защото моите приятелки и те са такива … говорихме още много за живота, кацнахме … него го посрещнаха от фирмата му, мен никой не ме чакаше … разделихме се без да разменим контакти… историите продължават, можем само да гадаем …върна ми вярата в нормалните на вид мъже, надявам се е върнала неговата в българските жени …

SONY DSC

За първата вечер имах хостел в Лас Палмас – Eco Hostel – приятно място. Гонеше ме параноя, че имам само три дни и не знам къде да отида. Реших да е в планината, нали живея на море и без друго не съм му фен. На близо до Лас Палмас, имало кратер на вулкан – Caldera de Bandama. Казаха ми, че с автобус 57 се стига. Качвам се аз, питам до калдерата дали стига. Шофьорът вика:
– “Ау, не, друг автобус, 311 от гарата”
Питам:
– “Е поне близко не минаваш ли?”
– “Близко минавам, ама трябва да вървиш, много път е да знаеш и с тази раница … ”
– “Е, че колко път да е?” – повдигам вежди
– “Еми сигурно час поне”
смея се вътрешно “Карай, карай все някак ще го мина”

gran canaria

То се оказа съвсем близо до града, някак си дистанциите на остров се скъсяват, а времето се разтяга. Шофьорът ме остави на един завой и ми посочи пътя, като през цялото време не спря да се чуди с какъв акъл ще вървя толкова много и то по баир. Чудна разходка беше, за съжаление по асфалт, но пак е нещо. Както казах времето на острова е разтегнато и с всичките ми спирки по пътят и бране на кактус до към 1 часа бях там. Видях кратера и веднага реших, къде ще спя тази нощ – на дъното. Въпреки, че изобщо не възнамерявах да спя на открито, реших, че градският живот ме е разлигавил и не искам да завирам в никакви шубраци, не се въздържах. Слабата ми подготовка за спане на открито доведе до някои не удобства по-късно.
Реших, все пак да се кача до върха първо, имах още доста време, докато се мръкне и туристите си заминат. Зад последният завой към върха, изниква ресторантче на края на скалата с гледка към океана с нaй-авангардно облечената собственичка и най-вкусните браунитa. Яд ме е ,че не посмях да я попитам дали може да я снимам, напомняше на съдържателка на публичен дом от 40те. Чудна!

gran canaria

gran canaria  

Странното на кратерите е, че са като вдлъбната планина. Смъкнах се на дъното и за да си търся място за спане. Въпреки, че е явно доста туристическо място, към 4-5 часа и последните заблудени души взеха да се разотиват. Тъкмо се харесах местенце и взе да ръми някакъв дъждец. на всеки 10 минути валеше по 5. Неприятна работа. Слънцето взе да се скрива, захладня рязко, но ми се стори късно да се разубеждавам в гениалността на идеята си. Лошата ми подготовка включваше отписването на спалният чувал от багажа в последната минута с твърда решителност, че аз на вън няма да спя, за ко само да го мъкна. Така не се прави! Не си пестете чувалите. Та имах едно непромокаемо двойно шалте и вълшебното одеалце, което пътува от 5 години с мен. С него винаги съм сигурна, че някак ще оцелея, където и да съм. Ама дъждът не спираше, а хич пък не беше предвиден. Гледам под ръба на кратера – пещери. Идея – ще спя в пещерите. Замъквам се аз нагоре, ама то наклон да видиш. Мисля си – “С какъв акъл се набирам нагоре с тая раница с всичкият ми багаж, да се хлъзна само и ще се намеря за нула време долу”. Стигнах някак си до първите пещери. От долу не се виждаше, но се оказа, че не са от солидна скала. Бяха по-скоро слепени камъни и чакъл. Провал. Няма да легна под това чудо, не искам да се събудя от камък в кратуната и да ме пишат нелеп инцидент. Метнах чантата надолу към дерето и аз се засмъквах обратно подир нея.

gran canaria

След известно умуване си харесах едно дърво, слънцето съвсем беше започнало да се скрива. Падна някаква влажна мъгла, пейзажът рязко се смени. Признавам си, че се поуплаших. Все пак не познавах обитателите на вулкана, нито видимите, нито невидимите. Точно по залез някой се разпя от единият край на кратера и акустиката създаваше магични звуци. Дори не можех да определя от къде идва звукът, но беше красиво, после стана тихо – твърде тихо. Нямаше дори звуци от насекоми, смъмрих се няколко пъти, за оставеният чувал, докато заемах ембрионални пози, за да се стопля. Успях да се унеса няколко пъти. Странно – сънувах домът и детството.

gran canaria

gran canaria  

Събудих се сравнително свежа, за краткият сън. Закуска – отново кактуси. Почти им хванах цаката, как да не се бодеш на проклетите им иглички, които сякаш нарочно изстрелват, само като ги пипнеш. Въпреки, че още ги вадя от тук от там има голям напредък, от първият път, когато не ги бях изчистила както трябва и ми останаха по езикът 🙂

SONY DSC

gran canaria

gran canaria  

По пътят на горе срещнах първите ентусиасти отиващи надолу. Преди да се замъкна към града, за да си търся хостел за последната вече, хванах автобусът в обратна посока, още по – навътре в планината до последната му спирка в някакво китно селце или поне така си мислех. Останах да се пуля по целият път в какво е превърнат островът заради туристите … почти нищо китно не беше останало, като прескочиш баира, пусти му хотели. Селцето беше симпатично, въпреки всичко, наядох се добре с местни гозби, че на кактуси не се живее дълго и се за прибирах. Оказа се, че били карнавални дни, за което аз не съм се уведомила о’време и всички хостели на разумни преливат по ръбовете. Цялото ми същество протестираше срещу още една вечер на открито. Оставих въпросът да се разрешава от само – себе си и тръгнах към плажа. На един ъгъл се разминах със свирачът на хенг-дръм, с който се бях запознала предишният ден, докато свиреше на една плаца. Винаги е хубаво да познавате уличните музиканти, особено ако се симпатични, дребни аржентинци. Обясних му драмата си с хостелите. Каза, че може да ме оферира канапе, стига да е свободно, защото всички са музиканти в тях и постоянно са в плюс двама, трима човека. Имаше място, но можеше да отида, чак вечерта, а до тогава да се въргалям по каменният плаж.

gran canaria

След като направихме, вечеря от спестените пари за хостел, се докоснах до още човешки музикални истории, от които получих диск с музика. Дискът беше озаглавен – Онизъм, което описва фрустрацията, която изпитваме осъзнавайки, че сме заклещени в едно единствено тяло, намираме се в един момент и на едно място. Съответно всеки момент се случват хиляди неща, които ние никога няма да видим и преживеем, защото не можем да бъдем навсякъде. Моментите, когато срещаш някого, някъде в един момент от живота ви, споделяте момент и най-вероятно никога повече пътеките ви не се пресичат.

gran canaria

Последният ден бях отново в планината, качих се на един голем камИк и ме одуха голем вЕтер, но си струваше. Заведе ме една местна островитянка. Да видите, как рязко ми се подобри испанският от зор. Казваше ми – тук най-много ценим спокойствието. Не обичаме шумните веселби, мирът и спокойствието са най-важни. И целият остров шептеше – спокойствие със застиналото си време и звуци. Дали е парадоксално или съвсем естествено да се разхождаш върху изстинал вулкан, а той да сънува мир и спокойствие. И не беше просто на думи, беше в състоянието, беше във въздухът. Жената ми се извини, че няма много време, трябва да се погрижи за децата си и баща си, които сега гледала, защото майка И била починала преди две седмици. Много спокойно била починала, показа ми снимка – същинска ‘Madre Tierra’. Поисках снимката, за да и пратя специален подарък с нея.

gran canaria

Към пътят за летището, вече мислех, че откъснатите моменти човешки съдби са свършили, но не щеш ли в автобуса до мен седеше изключително бъбрива французойка, която била женена за мъж от един от по-малките острови и живеела все там. Сега за първи път била на Гран Канария, летяла до Мадрид да си поднови паспорта и се прибира у дома. Тя винаги щяла да си остане французойка в сърцето, много и липсвала Франция, ма не можела да се прибира често … запознали с мъжът и на един плаж близо до Барселона. Тя пътувала, пък той рисувал. Срещнали се в бара на плажа, а после разбрала, че името на заведението значело – свързване. Видели се още веднъж, два пъти, тя летяла до Испания. На там историята не знам дали е романтична, ма тя взела, че забременяла и така ей ти ги 20 години. Върна ми вята в любовта, тази жена 😀 Онизъм.

Хем беше кратко, хем дълго …

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *