Мароко, част II

Продължение от първа част

Мерзугa

След неуспешната сделка за моята ръка, решихме, че е време да продължим към пустинята. Към нас се присъедини симпатична катерачка от Аржентина. Пристигнахме в най-източното селце преди пустинята –Мерзуга. Единственото, което можеше да се прави там е да яздиш камила в пустинята. Пясъчните дюни започваха съвсем от ръба на селото и все едно бяха холивудски декор. Оглеждах се, дали някой няма да извика стоп-камера и да приберат декора. Нереално идеални пясъчни дюни, докъдето се простира погледът. Застинало златно море, мислех си, тук Бог е бил минималист, хвърлил е шепа пясък, нарисувал е ярко синьо небе и е рекъл – съвършенство.

Записахме се за езда на камили с нощувка в пустинята. Камилата се оказа изключително недружелюбно и цупливо животно, което бит те гизнало при първа възможност. Тръгнахме с камилите привечер, за да можем да видим невероятен пустинен залез, какъвто за наше разочарование нямаше. Стигнахме лагер от шатри, след около час езда. Там ни очакваше естествено чай, плодове и лека вечеря. Нашите домакини запалиха огън вечерта и свириха на тарамбуки до късно. Ентусиасти от групата ни решиха, че ще спят отвън на чергите под открито небе, за да се наслаждават на ярките звезди. Идеята звучеше добре, докато не се изви пясъчна буря и прибра всички по шатрите.

Тръгнахме си бързо от пустинното село, аз лично обмислях да се заселя там, токова спокойно беше, но спътникът ми беше нетърпелив. Решихме да продължим до село в атласките планини – Азилал, но в суматохата ни бяха дадени билети до Асила, две букви разлика и 1200км по на северозапад. Грешката не стана ясна до последно, защото разстоянията до двете места бяха приблизително еднакви и след 24 часа изтощителен път вместо склоновете на атласките планини, пред нас се появи океанът. Дори не знаехме в коя част на Мароко сме. Бяхме забили в почти най-северната точка на крайбрежието. Започнахме бавно придвижване на юг, без нищо забележително да се случи, докато стигнахме Есауира.

Есауира

Тук съвсем, не беше като останалите места в Мароко. Полъхът на океана, лепкавият въздух, безбройните улични котки, погледът на хората. Нямаше я тишината на пустошта, нямаше я тишината в хората, но имаше друго … нарекох го тъмният огън.
Това беше и първият град, който явно се понрави на братовчед ми, така, че се застояхме. Намерихме малък сърфистки хостел, в който отсядаха предимно младежи, ние бяхме само една идея по-малко младежи, но горе-долу се вписвахме. По цял ден кръстосвах малките улички, превърнати в безкраен пазар. Вече наистина съжалявах за липсата на фотоапарат. В градчето имаше абсурдно количество улични котки, повечето изглеждаха добре, но някои бяха в окаяно състояние, покрити в зарази и паразити. Въпреки това, на където и да се обърнех, някоя котка беше застанала в изискана поза в перфектна композиция със светлината и шарките някоя врата … а вратите те бяха истински произведения на изкуството. Смътно си спомням бледа бяла жена, която се беше нарамила с мисия и кампания да спаси котките на Есауира, но изглеждаше, като че тя самата да има нужда от спасение, истерична невроза и безкрайно разочарование прозираха под тънката и кожа.
Дочух че в града имало голям пазар за предмети втора ръка, като истински ценител, веднага тръгнах да го търся. По пътя се натъкнах на симпатичен мъж с чисто бяла коса и мастилено-сини очи. Попитах го дали не знае къде се намира съответният пазар ( винаги е по-лесно да получиш упътвания от европеец в такива диви страни, местните обикновено нямат същото разбиране за пространство и време, като нас).
– Да, разбира се, че го знам, не е много далече, ще те заведа даже – и така, непознатият се самопокани на моят поход към пазара – Като се замисля, не е съвсем близо за пеша, по-добре да отидем с превоз.
Идея нямах, че няколко минути по-късно ще се озова в карета теглена от кон и управлявана от пиян мароканец, а моят придружите не преставаше да му крещи нещо на марокански. След малко от някъде в движение се качи друг мароканец в каретата ни, онзи го изгони с претекст, че сме на романтично пътешествие, все така крещейки грубо. След това се обърна към мен и каза:
– Съжалявам, милейди, но трябваше да излъжа, за да се махне досадникът, той искаше просто да седи и да Ви зяпа. А грубият ми тон е … е просто само така разбират от дума, иначе стават нахални.

В какво ли се забърках? В каквото и да беше, ми беше интересно. Съвсем скоро стигнахме, но „пазарът“ надхвърли очакванията ми. Това не беше, просто пазар за употребявани вещи, това беше цял квартал скован от боклуци, планини боклуци, а между тях – бараки от боклуци изложби и инсталации от боклуци , магазинчета от боклуци, продаващи … ами боклуци. Беше сюрреалистично, можеше да си купиш врата, продънена лодка или чаша за кафе, няма значение имаше всичко, разбира се изобилие от котки – също. Отначало не проумявах, що за място е това. После схванах, че хората просто живеят там, градът – сметище, раят на рециклираното, за всички, които не могат да си позволят нов дом … Трябва да призная, че някои къщи бяха много добри попадения, истински произведения на изкуството.
Полюбувахме се на замъците от отпадъци и странният лабиринт от „улици“. Мястото се оказа непосредствено до плажа. Намерихме нечии двор с красиво боядисани лодки и пейки. Стената на къщата изрязваше чист участък от плажа, така че ако човек гледаше само напред, можеше да си въобрази, че е на екзотичен див плаж, но отместеше ли поглед в страни, водопадите боклук, разваляха магията.
Придружителят ми, беше някъде от серните страни, до колкото си спомням – норвежец. Кожата по лицето му беше гладка и опъната. Тенът му беше трупан с години, скитосване на открито. Беше сравнително слаб, но жилав с изразени мускули. Косата и брадата му бяха съвсем бели, а очите – тъмно наситено синьо. Така и не разбрах на колко години е, можеше да бъде много възрастен или изненадващо млад, нямаше значение. Беше си свил добър марокански хашиш, пушеше и гледаше замислено плажа.

– Имаш най-красивите малки зъби, които съм виждал, толкова са малки – отбеляза изненадващо, не бях сигурна, че е комплимент , а той продължи – приличаш на майка ми, тя имаше такива зъби и същият цвят коса …
Гледах го втренчено, вълните от хашиша ме бяха достигнали, сега можех да го видя, да видя дълбоката му лудост … бездънна, обсебваща и тъмна … привличаше ме, автентичната лудост в хората винаги ме е привличала, като магнит, тя е моят наркотик – животът на сенките, тъмната страна на душите, разбира се всичко си има цена … всеки път по-висока. Исках да го целуна, да усетя вкуса на лудостта му, след това да избягам, за да не ме унищожи. Не го целунах, само слушах, не разбирах какво говори, но чувах отвъд думите му, чувах самотата на сърцето му.
Беше музикант, вероятно добър, живееше от няколко години в лепкавата Есауира, беше се оттеглил от префърцунената и студена Европа, за да се отдаде на своята лудост, там където ничие име не беше от значение. Видяхме се още няколко пъти, продължих да го целувам в умът си, но устните ни никога не се срещнаха. Една сутрин ме отведе на малко островче близо до крепостната стена, която ограждаше старата част на градчето. При отлив се стигаше спокойно по суха пътека от камъни. Слънцето грееше приятно, затова се отдадохме на приказки и слънчеви бани. Когато стана време да тръгваме, водата беше придошла и покрила каменната пътека по която бяхме минали на идване, беше се появило вълнение и водата се разбиваше с плисъци по скалите. Той ме сграбчи здраво за ръката:
– Дръж се за мен, аз ще те преведа.
Всъщност не исках той да ме превежда, плашеше ме с маниакалната си решимост, същата която така ме привличаше. Отначало беше лесно, след няколко крачки видях плитчината на пътеката по която бяхме дошли, понечих да му кажа къде е и да се отскубна, за да тръгна от там. Вместо това, той ме хвана още по-здраво и повлече в обратна посока, в следващият момент бях във водата до кръста, а в по-следващият – цялата, вълните ни блъскаха, а течението ни влечеше настрани. Излязохме все пак до брега без сериозни поражения, но бях бясна. Сигурна съм, че в неговите очи ме беше спасил, но в моите едва не ме беше удавил. Изразих негодуванието си, че не ме беше послушал за плитчината, вместо това реши да ми организира малко плуване. Всичките ми документи бяха мокри, дрехите ми бяха полепнали по тялото и прозираха, което е крайно неприличен вид за разходки из мюсюлмански градчета, ако не ти навлече бой с камъни, то е доста сигурно, че ще навлече куп погледи. Цялата ми романтична настройка към него се изпари, като дъжд в пустиня. Неговата също, защото явно се обиди и просто си тръгна. За всичките дни, не бяхме разменили никакви контакти и знаех, че повече няма да го видя, радвах се. Заметнах мокрият си шал върху мокрите си гърди и закрачих гордо през централните улици, издавайки жвакащ звук с обувките си и оставяйки мокри следи след себе си. Докато стигна до хостела бях почти суха, така ,че не ми се налагаше да давам излишни обяснения. Преоблякох се и се присъединих към останалите обитатели на хостела в общата зала, което беше покрит със стъклен покрив вътрешен двор.
Мароканецът, който въртеше хостела явно имаше рожден ден и черпеше с коктейли. До колкото бях разбрала, беше живял в Европа за известно време, говореше перфектен английски и изгледаше около 30 и няколко годишен. Не гледаше жените с типичният за мароканците жаден поглед, направи ми впечатление, че той изобщо не ги гледа всъщност. Беше странен, знаех, че е огледал и преценил всяка една, имаше момичета от гостенките с които се държеше надменно и арогантно, на повечето не обръщаше специално внимание и никога не правеше контакт с очи, когато говореше с жена. Все пак, долавях тъмният огън в погледът му. Изпиха се незнайно колко коктейли и пустият му шоколад не спираше да се върти. Имах странен ден, исках да се отпусна, напитките бяха добри. Рожденикът седеше до мен, без никакъв претекст прошепна в ухото ми:
– Качи се на вторият етаж и ме чакай в банята.
Изсмях се, нямах никакво намерение да се качвам на вторият етаж. Разбрах намеренията му, не го харесвах, нито разбирах, имаше нещо стряскащо в него и въпреки вътрешната ми съпротива, невидима ръка ме дръпна и се осъзнах крачеща към банята. Той ме подчини на волята си, мразех се, алкохолът винаги отслабваше моята, така става като пристъпиш собствените си обещания. Влязох в банята и се втренчих в огледалото, от там ме гледаше проклетият ми алкохолен образ. Няма да я бъде твоята, познавам те … След малко той се появи зад мен и отметна коса от рамото ми, докосна ме … В това докосване нямаше нежност, нямаше обещания … тъмният огън, горящ в очите му се разля по тялото ми и избухна в коремът ми. Сега го разбрах, той те изгаря от вътре, той не гори, а тлее, превръща душата във въглен, а от теб остава куха обвивка, без сърцевина, без жизнени сокове, имитация на живот … За миг се видях през неговите очи, аз нямах лице, нямах личност, можеше да съм всяка, изпълваща фантазиите му от долнопробно порно … Тъмният огън пълзеше между краката ми и гореше, а аз виках на помощ цялото си самообладание.
– Защо си се втренчила така в огледалото?
– Разговарям с демоните си – отговорът ми сякаш го смути, защото ръката му трепна.
– И какво казват?
– Че зад мен стой един от тях, лека нощ!
Блъснах го леко в страни и с бързи крачки се отправих към стаята си, влязох и заключих вратата. Чух го как слезе по стълбите, не излязох повече, исках да си тръгвам, този град тлееше отвътре.

Сутринта се измъкнах рано от хостела, без да го засека и отидох да се разхождам край плажа. Океанът прилича на морето, но в грохотът му има мощ, която отеква в костите ти, древен и вечен … Размислите ми за океанът бяха прекъснати от две австралийки от хостелът ми, поканиха ме да се разходя с тях. Те вървяха напред, а аз изоставах вглъбена в мислите и за изминалия ден, докато не ме заговори продавач на сувенири – ухилен до ушите мароканец:
– Хей, запознай ме с приятелката си – и ми посочи момичето от хостела, което меко казано беше закръглено, беше поне три пъти по-едра от мен – много е красива, давам 300 камили за нея – продължи, продавачът на сувенири
Поради липсата си на настроение му се сопнах, да ходи сам да се запознава, аз да не съм му агенция за запознанства. А той, без да ми се впечатлява особено, продължи:
– Тази – сочеше втората австралийска девойка, която също беше с добри извивки – и тя става, не е като другата, ама 150 -180 камили.
Тогава погледна мен, моя милост без никакви забележими извивки:
– А ти …. ти ? За тебе … две камили – погледна пак и размисли – Ама, малки и торба кус-кус, да наедрееш малко.
Избухнах в смях, така не се бях смяла отдавна, и две камили не струвам. Това беше тръгвам си от този град и тази държава. Последно сбогом, бутилка арганово масло, кубче амбър и буркан пустинен пясък. Готова съм да се прибера.

*Благодаря на всички благоволили да ми изпратят снимки, макар и година, две по късно.
**Диалозите и хронологията може да не съответстват съвсем на реалността, но то какво ли е е реално в крайна сметка.

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *