Мароко, част I

Маракеш

Да нямаш фотоапарат в Мароко, страната на пустинните златисто-медени цветове е просто непростимо. Е, някак си, ще трябва да си го простя. Тук съм, а нямам фотоапарат, но някои неща не могат да бъдат заснети, нито разказани, а просто преживени … Само мога да попия ароматите на подправки, арабска кухня, прясна мента, коне, камили и тук там удрящата смрад на неизвестни гнили неща. Ще запазя в очите си хилядите цветове на копринени шалове, тъкани килими и лампи от цветни стъкла, но най-вече на залеза, палещ медено-червените сгради. Ще отнеса със себе си звуците на лудо преминаващите коли, на свирачите на змии, на имам привикващ за молитва, нестихващата глъч на пазара и на тишината под привидната врява.
Така първият ден в Маракеш, болезнено напомнящ на любимата Индия със смрадливите си улички, претъпкани шарени магазинчета и приканващи продавачи, звукът на клаксони и улични кафенета … е липсват кравите, но пък има камили … липсват хилядите индуски богове, но пък има Ислям. Странна смесица между Индия, Турция, тук там Европа и нещо съвсем непознато … полъх на пустиня …
Престоят в Маракеш беше кратък, вечеря с фелафели и закуска с прясно изцеден сок от портокали … и още един … и още един, все пак струваше около 40 цента. Безкрайно лутане в лабиринтът на закритият пазар, където посоките на светът и усещането за време се размиват между безумни цветове, фини дърворезби и тъмнокожи продавачи със светнали очи.
– Да не си се изгубила? – попита ме белокос бял мъж на добър английски с немски привкус.
– Не, аз така си изглеждам по принцип.
– Какво търсиш?
– Прочутото мароканско кафе, но изглежда то никак не е популярно в Мароко, никъде не го предлагат.
– Трябва да знаеш къде да го търсиш, ела ще ти покажа.
Пренесохме се настрани от големият туристически капан и попаднах насред мръсни малки улички с още по-мръсни малки дюкянчета, отрупани с евтини плодове и зеленчуци, питки хляб и подправки – в общи линии нормален ориенталски пазар. В едно от тези сгушени, тесни помещения намерихме прословутото мароканско кафе, смляно с поне шест подправки, които можех да различа, като преобладаващата беше индийско орехче. Не си представях, че ще го получа в насипен вариант, но все пак повече от нищо. Белокосият мъж ми показа още едно безценно нещо, което мога да намеря в магазина – чист евкалипт на кристали. Един кристал и си там … добре де не хваща, но разтворен в гореща вода отпушва нос, уши, гърло, трето око, каквото има за отпушване.
Следобедът свърши в опити да сваря мароканското кафе, след което в горчиви опити да го изпия и съвсем неуспешни опити да заспя след това, но си струваше … остатъкът пъхнах в торбичка в раницата си и ароматът му ме преследваше месеци, пропит в дрехите ми.

Варазазат

Пътят продължи към Варзазат. Сам по себе си незабележителен малък град, но известен с участието си във всяка пустинна сцена на Холивуд. Автобусът навлизаше към сърцевината на страната и чувството за необятна пустош превземаше съзнанието. Километри червени равнини и безкрайно небе … сухотата, може би тя беше най-плашеща или тишината ? Всичко изглеждаше застинало и абсолютно тихо под яркото слънце.
Забележителното на Варзазат, беше извън самият град – древно село от глинени къщи – Каспа или кирпичите, както ги кръстих. От далеч селото беше почти невидимо. Плоско-покривните къщички, вдигнати от същата керемидено червена пръст насищаща пейзажа , бяха забележими само заради контраста от правоъгълни форми на фона на равнината. Един ден тези къщи ще бъдат отново едно със земята, дори няма да И оставят белег, а след запада, а след нас … след нас остават грамади бетон и боклук, мисълта ме натъжи. Наближаваше обяд, когато пристигнахме, слънцето напичаше косо и горещината убиваше донякъде очарованието на мястото. Скрих се на сянка в първото изпречило се на пътя кафене.
– Желаете ли чай?
– Съжалявам, нямам пари, дори за това, просто се скрих на сянка.
– Нищо, безплатен е.
– В живота няма безплатни неща – отвърнах
Ред бели зъби светнаха върху мургавата кожа, мастилено синият тюрбан и роба придаваха красива живописност на присъствието му.
– От къде си? – ме попита мастилено синият човек
– От България, а ти?
– Аз съм от пустинята от племената на туарегите.
– А къде си родом? – зададох необмислено невеж въпрос. Пустинният човек отново се засмя и отговори
– От никъде… – Повдигнах вежди с досада, тъй, като често съм чувала този отговор от хора, които пътуват много, само за да се правят на интересни, но той продължи – Роден съм в пустинята, когато си роден там ти не принадлежиш на нищо, освен на вечният път …
Разбрах, че този път наистина съм срещнала човек от никъде. Облизах устни, сухо е, всичко е сухо…

Тундра Гош

Между пустошта и пустинята се оказа Тундра Гош. Известно място за любителите на скално катерене и съвсем неизвестно на мен. Все съм виждала скали, но това беше далеч от всичко, което можех да си представя. Отвесни червени грамади, като току що пробили земната повърхност се извисяваха от двете страни на пътя. Очите ми се опитваха да ги обходят от горе до долу, а съзнанието ми да ги проумее, но гледката беше така далечна от нормалното за мен, че ме обзе една нереалност, сякаш всичко, беше сън и аз се носех безплътна между скалните гиганти.

На вторият ден, чух че някъде горе върху скалите живеело семейство от планинските номади – Бербери. Имало пътека, и можело да се видят землянките им. Измъкнах се рано от малкият хостел и закрачих бодро и самоуверено към Берберите, според указанията на продавачите на сувенири. Аз нали съм ходила през планини и чукари, изобщо не ми мина през акъла, че пътеката през този марсиански пейзаж, ще е трябва да я търся по инстинкт. Отначало, беше съвсем ясна и отчетлива, камъните бяха полирани от стъпки на хора и кози, а и козите отлично бяха маркирали пътеката си към паша в нищожната долина на реката. Добре, че беше тяхната маркировка, поради абсолютна липса на всякаква друга. Колкото повече вървях, пътеката, толкова повече се губеше и размиваше. Скоро пак изгубих чувство на реалност, това беше пейзаж от друга планета, вече не бях на Земята, или просто беше земният курорт на Марсианците. Слънцето започна да припича, а изгледи за сянка не се очертаваха на хоризонта. Тъкмо бях издрапала на билото и ей така в нищото стоеше съвсем дребно рошаво хлапе с русолява коса, риза до коленете и покрити в червен прах бузки… Доближих го, а то протегна отворена шепа .. Сериозно ли? Пари ли искаше? Тези хора срам нямат ли, значи? Естествено, че чакат заблудени туристи като мен, дори тук, където животът изглежда почти не възможен. Потупах го по главата и подминах, пътувах с толкова ограничени средства, че ми идваше и аз да застана да прося на моменти. То закрачи след мен и след няколко метра в едно възвишение видях землянките. Пред тях имаше опънат навес – шатра, а в “двора” сновяха деца и двама – трима възрастни мъже с тюрбани. Оказа се, че жените отиват сутрин рано с козите в долината и изминават всеки ден, пътят, по който дойдох и мислех за голямо геройство. Сетих се, че бях видяла дребнички жени с татуирани лица и сини шалове върху главите, долу при реката , сигурно са били те.

В шатрата имаше малка група бели посетители с местен водач. Черпеха ги с чай и мандарини. Почерпиха и мен, въпреки, че не бях от групата и не изглеждах платежоспособна. Все пак накрая дадох единствените пари, които носех на по-голямото русокосо момченце, след като позна в коя ръка ги крия. Берберите, нямаха арабски черти, не съм сигурна що за религия изповядваха, но бяха очарователни, най-вече с вътрешната тишина, която носеха, приличаха на пустошта. Продължих по пътя, донякъде разочарована, че съм открила просто поредната туристическа атракция, донякъде очароване, че все пак тези хора наистина живееха там.
В крайна сметка скалите се оказаха по-малко от колкото умът ми ги рисуваше в главата. След берберските землянки, скоро пътят започна да се спуска, към съседното селце. Още преди да го наближа съвсем започнах да виждам табелки и стрелки обозначаващи някаква „Каспа“. Последвах ги в лабиринта на глинените улици. Водеха, както се оказа, до къща-музей. Музейният гид тъкмо зарибяваше двойка, момиче и момче пристигнали преди мен. Аз стоях на вратата и се оглеждах разсеяно. От обясненията му към двойката дочух, че обиколката на глинената- къща музей има вход и понечих да си тръгна. Гидът подвикна след мен, нямало ли било да разгледам. Изчервих се, като се сетих, че дадох последните си монети на русокосото момче и изфъфлих, че не съм си взела парите, защото ме било страх да не ги изгубя в планината. Човекът махна с ръка и ме покани, така и така щяло да разхожда двойката. Присъединих се, така и така съм дошла. Въпреки неудобството, не съжалих, къщата беше впечатляваща три етажна, с голяма покривна тераса, тайни стаички и кътчета, истинска къща-лабиринт и цялата направена само от глина и тук там някоя подпора, тъй като районът не бъка от дървен материал. Имаше ръчно правени накити и дрехи, гравирани кожени седла и доста други премети от бита. Благодарих сърдечно за възможността и си тръгнах. Прибрах се обратно до хостела по главният път, оказах се доста по-близо от колкото си мислех.

Предложението

Позаседяхме се няколко дни между тези скали, не че имаше какво да се прави, но отсядаха интересни хора, та поне социалният живот вървеше. Пътувах заедно с братовчед ми, но тъй като имахме доста различни схващания за пътуване, по-скоро просто се придвижвахме заедно. Той за забавляваше в компанията на скални катерачи, а аз в разговори с местните. След, като схващаха, че няма да успеят да ми продадат каквото и да било с тях можеше да се обели и по някоя приказка, да навлезеш в психиката им и манталитетът им или пък да посвириш с тях, бяха родени с тарамбуки в ръце. Искахме да слезем до града за да напазаруваме някои неща. Едно от момчетата, което продаваше сувенири, каза, че може да уреди кола и човек, който да ни закара на съвсем прлична цена. Наблъскахме се с в скърцащата количка и след инфарктно каране стигнахме пазара на града. Момчето със сувенири също дойде с нас и докато обикаляхме взе да ни разпитва дали сме опитвали рибен тажин ( тажин е глинен, конусовиден съд, в който се готви ). Отговорихме отрицателно, най-често опитвахме зеленчуков такъв. Младежът се завайка, как могло така. Щал да купи риби и да ни покани вечерта на вечеря. За отказвахме усърдно, но той се оказа много, настоятелен, а мароканците го могат това. В крайна сметка купи рибите и ни съобщи час и място на вечерята. Решихме да отидем, за да не го обидим, но с едно наум, опитът показва, че никой не те кани просто така в тези страни.
Вечерята беше в най-близкото село до хостела ни. Мароканецът наистина ни чакаше на уговореното място и носеше рибите със себе си. Странно, помислих, не се ли очакваше вече да са приготвени. Такаааа, започна се, първо не сме отивали в неговата къща, защото тя била много малка, а в тази на негов приятел. То не било съвсем къща, ами малък хотел, което стана ясно след като пристигнахме. Там ни посрещна собственикът на хотелът и майка му. Нашият придружител се оттегли в кухнята, за да приготвя тажинът, а ние бяхме грижливо разведени из хотелчето. Имаше вътрешен двор с градинка, няколко хубави и големи стаи, но повечето бяха усойни и тесни. Харесаха ми покривните тераси на различни нива, като цяло интересно, но някак пусто и запуснато. Приготвянето на храната се очертаваше да отнеме известно време, така че ни беше сервиран чай. Сигурна съм, че в чаят на нашият хост не беше просто чай, защото погледът му ставаше все по-мътен след всяка глътка. Майка му се оттегли, някъде и остана той с няколко други мъже, които не разбрах точно какви му се падат. Както пиехме чаят в двора, дойдоха двама съмнителни субекта с кожени якета и тъмни очила, тръгнаха си бързо, но после се развъртя един марокански шоколад, обстановката взе да става интересна. По едно време един от тях започна да ни подпитва:
– Какво мислите за хотела, харесва ли ви?
– Да, приятен изглежда – съгласих се от любезност.
– Ние работим предимно с австралийци и новозеландци. Тук идват групи, плащат добре. Понякога има много хора, понякога не, трудна работа е така, без човек да разбира много от компютри. Сещате се с тези всички сайтове за резервации.
– Да, сигурно е сложно – се съгласихме ние, а той продължи да говори на братовчед ми.
– Трябва ни човек дето да се оправя с тези работи и да знае английски. Ето, той наследява целият хотел, ама няма жена още момчето. Добро момче е, вашата братовчедка нали не е омъжена?
Едвам сдържах смехът си, осъзнавайки сериозността и абсурдността на ситуацията. Погледнах бъдещият си предполагаем жених, който беше на черешата от подозрителният чай и шоколада. Погледнах и братовчед ми, който още не вярваше на ушите си. А говорещият добави:
– Ще се разполага с целият хотел, тя ще казва какво да се прави. Отделно имаме и производство на килими, 10тина жени работят за нас и правят килими ,ей тук наблизо …
Мислех си … жалко, че всичко върви в комплект с този жених, направо хич не го биваше момчето, колко жалко. Братовчед ми прецени в крайна сметка, че говорят сериозно и им се ядоса, каза че и дума не можело да става и веднага сме си били тръгвали. Слава богу не ни пуснаха да си ходим, преди да сме пробвали въпросният тажин, който най-после беше готов, защото аз умирах от глад. Наистина, беше най-вкусното нещо, което бях яла от както сме в Мароко, ако бяха предложили готвача за жених, поне можеше да се замисля. Още ми беше смешно на ум, за какво била цялата работа, но бях и малко изплашена, радвах се, че не съм сама и братовчед ми беше решил да не ме продава, за сега…

Към част втора, по-интересна е

*Благодаря на всички благоволили да ми изпратят снимки, наистина много мило .
**Диалозите и хронологията може да не съответстват съвсем на реалността, но то какво ли е е реално в крайна сметка.

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *