Когато любимият си отиде … не споделената любов

Когато любимият си отиде … не споделената любов

Изпитвал ли си онази пустота, където можеш да потъваш вечно, когато някой обичан те напусне … Той или тя не просто те напускат, те взимат целият ти свят със себе си. Взимат мечтите ти, усмивките ти, трепетите ти, удоволствието и радостта ти и ти оставят само болката, сълзите и въпросите без отговор. Чудил ли си се дали, някога ще свърши и дали ще оживееш след това? Сутрините, когато си се събуждал със сълзи и вечерите когато си заспивал пак така. Все някога сълзите свършват и идва пречистващия огън на гневът. Блъскаш и риташ по затворени врати и крещиш на глухи уши … и няма, няма никой вече там … и отпиваш от огорчението … Горчилката, тя е лекарство, но изпиеш ли прекалено много, може да те отрови.

Всички носим, тези белези на несбъдната любов, те сякаш никога няма да зараснат напълно… наистина ли? Някой ни е накрал да изпитваме емоции, първо на щастие и блаженство, а после на разруха… Позволили сме някой друг да има контрол над нас и това как се чувстваме …. ама нали любовта, така ни учи, да бъдем отворени, да бъдем уязвими, да се отдаваме на другият …. и той на нас? Нали? Ама нещо се обърка и не проработи, и пак и пак и никога няма да проработи, докато не пораснем. И не, не става въпрос да можем да платим сметките си и да имаме работа, а да умеем да се грижим за любовта и чувствата си. Никой не може да ни нарани, ако ние не му позволим. Влизаме в отношения, емоционално незрели, без идея как да се грижим границите си, чувствата си, емоциите си и очакваме човекът отсреща, да знае, да се погрижи, да ни позволи да се държим, като малко дете, а той като родител, който запълва емоционалната си празнота и смисъл с грижа за другите. Или обратното. Когато дете, срещне друго дете, то търси приятел, не някой да се грижи за него. Когато децата общуват, те нямата граници, те могат да смеят заедно и да се гонят и в следващият момент да плачат с окървавени носове, защото са се сбили за нещо … така и незрелите двойки, от еуфория до разбити сърца … Няма ли го разумът и мъдростта (татко и мама) да те хванат преди да си паднал, свършваш с разбита глава. Хубава е детската спонтанност, чистота и жизненост, неща, които да запазим, но излезеш ли от домът няма, кой друг да те пази освен ти самият.

Няма връзка, която да ти даде, това което ти сам не можеш да си дадеш, дори родителите ни да не са успели да ни научат на тази грижа и любов към себе си, няма друг начин освен сами да намерим пътят към нея и той не свършва във връзка, но може да започне от там. От провалена, несбъдната, болезнена “любов”. Белегът  в сърцето е нашият компас към нас самите. Той сочи навътре, не навън. Ние сме изворът на животът си и да можем да поливаме чуждите градини, когато нашата собствена цъфти. Иначе сме жадни просяци, просещи от други просяци. Да си разменим празните канчета ли? Има време, когато трябва да спрем и да се погледнем … да сме честни … твърдим, че сме обичали толкова силно? Имало ли е какво да дадем? Или просто сме искали твърде силно, това което другият е можел да ни даде? Твърдим, че сме обичали, а всъщност просто сме искали, толкова силно сме искали, че сме изгорели, че сме задушили другият и сме го  ранили, заради това което не може да ни даде. Има време, когато удавникът държащ се за сламка, трябва да се научи да плува или ще умре. Има време, когато не можем да обичаме, защото сме забравили къде е изворът на любовта в себе си или никога не сме знаели къде е … това е хубаво време, време да го намерим.

Искам и обичам са две различни неща. Бъркаме ги, защото обичаме нещата и хората, които искаме. Зрялата любов се е смирила, тя се радва, тъжи, но пуска, не държи … тя е мъдра, знае, че гаранции няма, знае, че нищо и никого не притежава, знае че съществува заради теб самият, заради самото съществуване, а не заради другият …

Хората, които сме срещнали по пътят, за да ни предадат този тежък урок, можем само да им благодарим … някой ден, когато животът ни цъфти отново, когато благодарността ще е истинска. Обърнем ли си на зад, ще знаме колко много са ни обичали. Те са били нашият Сатурн, нашият строг, но справедлив учител. Когато сме пораснали, ще можем да ги обичаме, този път истински, но няма да имаме нужда от тях …

Благодарна съм за нещата, които имам и съм безкрайно благодарна, за нещата които ми се отнеха и направиха място за мен в животът ми. Бъдете.

 

Текст и илюстрация: Лидия Иванова

 

Please like & share:

Leave a Reply

Close Menu