Мелодията на живота ни … как да я чуем

Мелодията на живота ни … как да я чуем

Моя милост никога не е била особено музикална личност, даже тъкмо обратното, съвсем нищо не отбирам от музика. Не, че не я харесвам, но не я разбирам, какво прави музиката – музика? Очевидно издаването на звуци не е същото, като да е мелодия. Къде е разликата между, майсторът и посредственият музикант, нали свирят едни и същи тонове? Досега имам чувството, че съм слушала музиката съвсем погрешно, слушах звуци … всичко се промени, когато се научих да слушам паузи. Онова, кратко едва доловимо пространство от тишина, точно преди да бъде изпълнено от следващият тон или пък голямата драматична пауза, която винаги ме е въодушевявала преди симфоничният оркестър да засвири отново … или когато слушаш на пръв поглед хаотичната врява на птиците, намираш паузите и започваш да разбираш тяхната мелодия. Но не само в музиката, магията е сътворена от паузите … Отворете книга, какво виждате? Думи, Букви, мастило? А бялото поле около текста? Виждате ли празното пространство между редовете, а мъничките празнини около буквите? Когато четете, чувате ли запетаите, точките … многоточията? Парадоксално, но ако ги нямаше, със сигурност щяхте да ги забележите. Погледнете, короната на дърво, виждате ли клоните? А въздухът между тях? Каквото и да е наоколо, щяхте ли да го видите, ако нямаше пространство около него, да го отдели?

Привидно живеем в свят на форми, а всъщност живеем в свят на празно пространство, което позволява формата да бъде видима. И при все това не мога да си обясня, защото толкова старателно се опитваме да запълним всяка празнина във времето си, мислите си, животът си с възможно най-много неща, сякаш ще пропуснем нещо? Все едно се опитваме постоянно да вдишваме и пак да вдишваме без да издишаме въобще, понеже ни е страх да не останем без въздух, глупаво. Изненадващо голям хора брой ги ужасява мисълта да се събудят и да няма какво да правят, някои дори ги изнервя 10 минути свободно време, трябва всичко да бъде оползотворено на макс. В такова време живеем, дето все няма време. Времето на неограничени възможности, дето сме длъжни да направим най-доброто от тях, защото нашите, родители или баби не са имали такива възможности. Времето на препълнените магазини и препълнените кофи. Трябва да е изпълнено, със събития, филми, вещи, хора, семейство, работа, хобита, почивки … вдишваме, вдишваме, пълним се, пълним се, докато не почнем да се задушаваме, докато не сме омазали платното на живота ни с прекалено дебел слой боя и сме загубили очертанията … ами на себе си, размазали сме се там някъде сред препълненият ни живот… в който всъщност няма истинско място за нас самите.

Не се ли чувствате, като крадци на време, когато искате да отделите някой друг час за абсолютно безсмислено според всички занимание, но безценно за вас. Всъщност предпочитаме да изглеждаме заети с нещо важно, докато искаме просто малко пространство за себе си и собствените си мисли. Когато списъкът с ангажименти нарасне, първото което зачеркваме е времето за нас … Моята спасителна практика за издишване на света е да се скатая сама в някое кафене да пия чай и да гледам абсолютно безучастно светът. Моите минути на блаженство, където не съществуват сметките за плащане, клиентите със спешни поръчки, дори приятелите чиито проблеми са ужасно драматични в момента … не съществува несигурното утре, не съществува болезненото вчера … всичко ще започне да съществува отново след като дъното на чаената чаша се покаже, но не и преди това. До тогава съществува само празното пространство на мига, издишвам.

Мелодията на живота ни е в майсторството да правим паузите в точният момент и с точната продължителност, нито повече, нито по-малко. И най-голяма пауза се прави, преди оркестъра да засвири с пълна сила. Така, че когато ангажиментите ви притискат, първото нещо което да направите е кръгом и намерете тези 15 минути да се потопите в магията на собственият си момент и присъствие.

Текст и илюстрация: Лидия Иванова

Please like & share:

Leave a Reply

Close Menu