Притча за непоклатимото съзнание

Притча за непоклатимото съзнание

Обичам притчите, особено тези за монаси, голям смях са … изобщо монасите обичат да се смеят. Та ще споделя една кратка но любима …

Когато дошло време един млад ученик се усамотил на един остров, за да медитира и изследва съзнанието си. (Това е традиционна практика при монасите). Минали дни, месеци, година, две. На втората година, той решил, че е придобил много знание и мъдрост през времето прекарано в усамотение. Решил да напише писмо да своят учител за изживяването си. Написал му дълго, красиво писмо за дълбините на познанието до, които бил достигнал, за тежките моменти и моментите на блаженство. Завършил писмото с думите – “Аз придобих, такава непоклатимост на умът, че и буря не би могла да ме събори”.
Учителят прочел писмото, усмихнал се, надраскал отгоре ‘Тръц, тръц’ и му го върнал. Ученикът останал изненадан и възмутен от несериозното отношение на учителят му – “Сигурно съвсем си е изгубил умът”, си помислил той, “Ще отида лично да говоря с него!”. Събрал си нещата и тръгнал към манастира.
– Учителю, какво е това, аз ви пиша толкова дълбоки неща, а вие – тръц, тръц!
– Ами пишеш ми, че и буря не може да те събори, а пък една пръдня те довя, чак до тук 🙂

текст: Интерпретация по спомени
фотография: интернет

Please like & share:

Leave a Reply

Close Menu