Нека бъдем просто приятели

– Нека си останем просто приятели, моля те …

– каза накрая и ме погледна с онзи полу-виновен, полу-състрадателен, полу все така непонятно объркан поглед. Залязващото слънцето правеше очите и с цвят на кехлибар. Очи, в които потъвах всяка вечер с хилядите цветове на залеза и изплувах всяка сутрин от дълбините им. “Нека си останем приятели”, ми беше казала туко що, и това се заби по-остро в сърцето ми от мисълта, че тя си отива, отива си от мен, от нас, от спомените ни, от мечтите ни. Разбирах, какво значи това – нека си останем приятели – тя искаше да я разбера, искаше да разбера защо си тръгва и да не се сърдя, да го приема спокойно, сякаш е нещо нормално, беше я страх напълно да прекъсне всичко между нас – може да си тръгнеш от места и хора, но понякога, те не си тръгват от теб, в сърцето, в умът, мислите, сънищата … разбирах я, разбирах и всички малки неща и случки довели до нейното решение, разбирах неизбежността му, болеше ме, но не я винях и все пак … просто приятели … да виждам устните ѝ, без да мога да ги целувам, да усещам ароматът и без да мога да заровя глава в извивката между рамото и вратът ѝ, да я вдишвам и вдишвам и да усещам меката ѝ плът под дланите си … НЕ, съжалявам, може би … някога, но не сега, тя знаеше това, как смееше да ме моли в този момент! Тя направи своят избор, а на мен ми остават достойнството и честта да направя своят избор. Когато си тръгваш, си тръгваш и дали ще бъдем приятели или не, вече не зависи от теб, от това какво ти искаш, нямаш право да го искаш, всеки носи товара на собствените си действия, какъвто и да е той, дали някой ще ти помогне за него, е само по негова воля … възвърнах самообладанието си, надигнах глава, погледнах я в очите и се усмихнах:

– Бяхме твърде добри любовници, за да бъдем просто приятели…

текст: Лидия Иванова
фотография: интернет

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *