Из дневниците на едно пътувне

Из дневниците на едно пътувне

Скоро изрових от някъде дневника, който си водех от време на време докато пътувах в Азия. Бях забравила, че съществува и единствената причина да го има е, че често нямаше с кой да споделя купчината мисли в главата си освен с хартията и сега мога да оценя това 🙂 Понеже моето мото за пътуване е “Не е важно, какво научаваш за мястото където отиваш, а какво мястото може да те научи за теб самият”, няма да разказвам разни неща за разни места…

“Веднъж отворил очи, никога не ще можеш да ги затвориш отново. Дори да опиташ, дори да се ослепиш, там ще бъде споменът за видяното. Споменът ще гори, ще пищи вътре в теб и никога няма да можеш да го изтриеш. Няма път назад, няма друг път по който да продължиш със затворени очи… Когато “слепец” върви по пътя, той трябва да се доверява на външни водачи и когато нещо се обърка, винаги може да обвини тях, “слепецът” не може да поеме отговорност, ако не се движи в правилната посока. Веднъж прогледнал, трябва да вярваш само на себе си, няма никого там когото да обвиниш, ако се загубиш. Има път да бъде извървян, има битки да бъдат спечелени и няма никой, който да те носи вече. Но как да се върнеш назад и да живееш живот без смисъл? Да играеш фалшиви роли и следваш разпадащи се модели? Как да живееш в болно общество, когато всичко което са те научили за светът е пълна илюзия, просот не работи и никога няма да проработи. Човечествотo, като общество винаги е било лудо, винаги повтаря едни и същи грешки, епоха след епоха, но индивидите … Винаги е имало хора, способни да прозрат абсурдността на съществуването по този начин, да видят повтарящите се модели, заради които се въртим във вечен кръг на удоволствия и болка. Хората, като цяло, никога не са били щастливи или свободни, просто защото сме хора, в корените на природата ни е да създаваме мизерия за нас самите и другите, не способни дори да прозрем как го правим… Както и да е не мога да се върна и да живея същият живот, “нормален” живот, но все още е толкова плашещо да направя крачка в тези непознати територии. Трудно е да живееш “здрав” живот в “болен” свят, особено ако туко що си направил първата крачка към своето лекуване. Онази част в мен, която не иска да пусне познатите неща да си отидат е все още силна и вкопчена в тях, като малко уплашено дете. Искам да оставя целият ми свят да се срине. Всичко, което някога съм вярвала, че ще ме направи щастлива, трябва да го оставя да си отиде. Всичко, което някога съм вярвла, че съм или ще бъда, трябва да го изтрия … и просто да продължа, без товар, без багажа на миналото, лека като птица, нама път назад ….”

текст и фотография: Лидия Иванова

Please like & share:

Leave a Reply

Close Menu